Фотография: Дани Недкова
Оградена от три улици с високи зидове, сградата привлича вниманието със своя сдържан, монументален минимализъм. Тя е построена като градски дворец за Маргарете Стонбъро (1882–1958), по баща Витгенщайн. Най-малкият ѝ брат Лудвиг (1889–1951) по-късно се утвърждава като един от най-влиятелните философи на XX век.
Домът на техните родители играе централна роля в културния живот на Виена около 1900 г., а бащата, Карл Витгенщайн – водещ стоманен индустриалец в Австро-Унгария – е сред най-видните меценати на авангардното движение „Виенски сецесион“.
През есента на 1926 г. Маргарете придобива имота на ул. „Кундмангасе“ и получава разрешение да застрои част от него. За проекта на новата си вила още през 1925 г. тя избира Паул Енгелман – ученик на Адолф Лоос и секретар на Карл Краус. След запознанството си с Лудвиг през 1916 г., осъществено чрез Лоос, Енгелман постепенно се превръща в близък приятел на семейството. След 1918 г. той работи по интериорите на стария дворец на семейство Витгенщайн близо до църквата „Карлскирхе“, както и на лятната им резиденция в Нойвалдег.
Самата Маргарете участва активно в разработването на архитектурния проект – разпределението на партера например пренася в умален мащаб (en miniature) представителния характер на бащиния ѝ дом.
Лудвиг, който по това време е начален учител в Отертал, се включва в проекта още от самото начало. През ноември 1926 г. общинските власти одобряват плановете, подписани съвместно от Енгелман и Витгенщайн. От този момент нататък Лудвиг поема цялостната работа по детайлите. Строежът на къщата за неговата сестра му предоставя рядката възможност да приложи своите духовни и етични принципи към една пределно конкретна, но и изключително комплексна задача.
Докато Енгелман задава основната пространствена композиция, Витгенщайн – получил инженерно образование по машиностроене – прецизира проекта до маниакално съвършенство: от глобалните пропорции до всеки технически, конструктивен и декоративен детайл. Така той създава паметник от световно културно-историческо значение. От същия период датират и историческите срещи и дискусии на философа с мислителите от Виенския кръг – Мориц Шлик, Фридрих Вайсман и Рудолф Карнап.
В края на 1928 г. семейството се нанася в сградата. Заедно със синовете Томас и Джон и две осиновени момчета, в къщата живеят и около десет души обслужващ персонал. Маргарете подбира интериора с изключителен вкус: френски и китайски мебели, образци на прочутите Виенски работилници (Wiener Werkstätte) и шедьоври от богатата си лична художествена колекция.
По време на Втората световна война, докато Маргарете е в емиграция в САЩ, а обзавеждането е разпродадено или скрито, постройката се използва като военна болница, а по-късно и като транзитен център за завръщащи се фронтоваци. След войната тя се връща във Виена и остава в дома си до края на живота си.
През 1971 г. Томас Стонбъро, синът на Маргарете, продава имота. Сградата е застрашена от пълно събаряне, за да се освободи терен за мащабен многоетажен комплекс. В последния момент обаче инициативен комитет от архитекти и интелектуалци, оглавен от Бернхард Лайтнер, успява да я спаси и да извоюва за нея статут на защитен паметник на архитектурата.
Въпреки това пищният парк е изсечен, парцелът – разпокъсан, а от 1974 г. в непосредствена близост се издига висока офис сграда.
С посредничеството на австрийския архитект и дизайнер Карл Аубьок (1924–1993) пустеещият и занемарен имот става собственост на българската държава . Аубьок е близък с тогавашния посланик на България Владимир Гановски, който живо се интересува от приложно изкуство и дизайн. Бащата на дипломата – акад. Сава Гановски – е изтъкнат философ, добре запознат с трудовете на Лудвиг Витгенщайн и дългогодишен председател на БАН. По инициатива и препоръка на този интелектуален кръг през 1975 г. Народна република България закупува сградата.
В периода 1976–1977 г. под ръководството на Аубьок се извършва цялостна реставрация. Направени са необходими преустройства – включително разширяване на сутерена за изграждане на голяма концертна и лекционна зала, като същевременно автентичната архитектурна тъкан на вилата е съхранена максимално грижливо.
Така, благодарение на щастлив исторически шанс, този шедьовър на модерната архитектура, тънещ години наред в забрава и недостъпен за широката публика, възкръсва за нов живот. От елитарен семеен палат той се превръща в отворено обществено средище. През изминалите пет десетилетия Българският културен институт оживява това уникално пространство с богата програма от изложби, концерти и форуми, утвърждавайки Дом Витгенщайн във Виена като културен мост и средище от европейски мащаб.
Ото Капфингер, почетен доктор по технически науки
